Пътувахме от Флоренция към Неапол с кола…. Доста се чудихме къде да отседнем и накрая решихме все пак да изберем по-централно място, което обаче да има паркинг. Другата ни опция беше почти извън града, но не знаехме как ще пътуваме. Избрахме хостел (в който имахме самостоятелна стая) и който имаше паркинг. Трудното обаче беше НАМИРАНЕТО му. Джи-Пи-Ес-ът ни твърдеше, че сме пристигнали, но ние не откривахме мястото…Прочетохме, че официалният вход е по стълби, в близост до една църква. Това ни принуди да караме около 3-4км по единствената главна улица наоколо, докато успеем да обърнем. Този първи час в Неапол беше меко казано лудница. Бях чела, че там карат лошо, но това не го очаквахме. Хиляди коли, движещите се без да им пука, постоянно свирещи, изпреварващи те едновременно от ляво и от дясно + мотористи, които просто си карат между колите и често изправарват, влизайки в насрещното, тъй като улиците са твърде тесни. Няколкото пъти, когато мотор влезе в нашата лента, почти се наложи да спрем. Представете си и павета по улиците… всичко създава меко казано безумно напрежение. Както казах на родителите си, ако аз карах, щях да спра, да сляза, да кажа, че повече няма и сантиметър да карам…и за по-сигурно да се разплача 😀 В крайна сметка след няколко телефонни разговора, спиране на платен паркинг и т.н., успяхме да разберем как се влиза в хостела, а именно през гаражна врата, няколко номера по-нагоре, която някой трябвало да ни отключи… И след като на последните секунди преди да влезем в паркинга, почти участвахме в катастрофа с моторист, официално казахме, че няма да мърдаме колата докато не си тръгнем от Неапол.
Дойде време и за най-важната част от Неапол – ПИЦАТА! Може би знаете, че това е родното място на пицата. В Италия има два вида – неаполитанска (с тънък център и дебела коричка) и римска (равна). Още преди няколко седмици бях започнала с проучването и знаех, че има две много, ама много известни места – Sorbillo и Da Michelle, която е известна от филма “Яж, моли се и обичай”, където Джулия Робъртс казва, че това е най-вкусната пица на света. Там обаче предлагат само две опции – Маринара и Маргарита. Ние се запътихме към Сорбило. Пицарията отваряше в 19ч (имат няколко часа почивка между обяда и вечерята) и бях подготвена, че се чака дълго. Отиваш и отпред вече има опашка. Откриваш “човека със списъка” казваш си името, колко души сте и чакаш. Евентуално по някое време ще те извикат по високоговорителя. Най-доброто е, че отсреща има малко магазинче, което продава вино за 2 евро чашата и всякакви други напитки (те май са най-печелившите от цялата еуфория покрай пицата хаха). Ние чакахме само 40 минути и накрая бяхме извикани. Като цяло беше доста вълнуващо преживяване да чакаш толкова дълго. Влязохме и се оказа, че заведението е доста голямо, а менюто също – имаха повече от 2 страници пици. Цените обаче бяха уааау! Маргаритата беше само 4 евро (за сравнение във Флоренция започваха от 7-8 евро), а това тук беше едно от най-туристическите и известни места в града – можеха да си позволят и по-високи цени. Пицата беше огрооооооомна! Беше вкусна, не мога да кажа дали най-невероятното нещо на света, тъй като когато си чакал 40 минути и си чел толкова много, вече не знаеш какво да очакваш хаха. Беше наистина много, ама много тънка, че чак не можеш да хванеш парчето и леко влажна в средата. Все пак смятам, че преживяването си струваше и изобщо не съжалявам, че отидохме и че чакахме толкова. На следващия ден на обяд попаднахме съвсем случайно на друга пицария, където пак имаше опашка за настаняване (какво става в тоя Неапол?!) и пицата беше мнооого вкусна! Имаха специален вариант с рикота в коричката, оформена като звезда. Имаха и опция за 8 парчета с различен вкус. Йеее!!!
Като цяло Неапол е странен, пренаселен град – странен в сравнение със северна Италия. Успяхме да се качим на хълма (не разбрахме как да си купим билети за фуникуляра и се наложи да вървим), но пък гледката към Везувий беше страхотна. Разгледахме по-модения център, крайбрежната алея, няколкото дворци, които има в града – един от които се нарича Замъка на яйцето. Една от вечерите заваля такъв проливен дъжд (добре, че вече бяхме яли пица), та се наложи да останем в хостела. там пък се оказа, че има опция за Happy Hour – купуваш си питие и има вечеря без да плащаш – така известното Aperitivo в Италия. Имаше салата с паста, което беше пееееерфектно, имайки предвид колко бяхме уморени и как валеше – никакъв шанс да търсим ресторант.
Друго шантаво нещо в града е, че всичко е толкова тясно, че хората простират на сушилници по улицата и за по-сигурно, ги завиват с найлони, за да не се пращат от колите. Буквално вървиш по улицата и заобикаляш чуждото пране. Разбира се, често виси и от терасите. Много от апартаментите имат за вход висока, вита стълбичка, по която едвам се минава. С две думи – безумно тясно е.
Преди да си тръгнем се отправихме към Помпей. Бяхме отделили около 2 часа, за да разгледаме руините. Наистина мястото е голямо, малко трудно се оправяш без гид – ние уж четяхме от една книга, която си купихме, но и картата беше доста трудна за разбиране -> номерацията на обектите напълно несъответстваше. Беше ми интересно и наистина съм впечатлена от мащаба на всичко, което е останало – колко е достоверна историята и колко е древно мястото само можем да гадаем обаче.
След пълната лудница в Неапол, тръгнахме надясно – към другото крайбрежие или иначе казано Бари. Както ви разказах, по магистралите има доста заведение и хубави отбивки….да, ама не! Оказа се, че това е само в северна Италия и тук не само че почти няма никакви отбивки, но и прословутият Autogrill е съвсем миниатюрен, има само пакетирани сандвичи и няма нищо общо с гиганските места, които бяхме видяли преди. Явно наистина южна Италия е доста бедна (или пък не пътуват по тези магистрали?!) …
